ПРАЗНИЦИТЕ 21-27 Септември 2009

22 Сеп Ден на Независимостта на България (1908).
                           Европейски ден без автомобили.
23 Сеп Зачатие на св. Иоан Предтеча и Кръстител Господен.
25 Сеп Ден на свързочните войски и органите за информационно осигуряване нв Българската армия.
26 Сеп Успение на св. апостол и евангелист Иоан Богослов.
                           Европейски ден на езиците.
27 Сеп Ден на информационното общество.
              Професионален празник на специалистите по компютърна техника, информационни технологии и автоматика
                           Световен ден на туризма.
                           Световен ден на сърцето.
                           Международен ден на глухите.

-------------------------------------------------------

22 Сеп Ден на Независимостта на България

Цар Фердинанд, (на преден план) министър-председателят Александър Малинов, членове на правителството и генерали при обявяването на независимостта на България, Търново, 5 октомври 1908 г. Преди това на 22 септември 1908 г. в черквата "Св. 40 мъченици" в старата българска столица Велико Търново, със специален манифест е  обявена Независимостта и е прочетен молебен за благоденствие, а княз Фердинанд приема титлата цар на България. ФОТО: Национален Исторически архив на Р България

На 22 септември България чества едно значимо събитие от новата си история. На тази дата през 1908 г. страната ни, една от най-старите в Европа, обявява своята независимост.
Този акт става възможен едва 30 години след освободителната за България Руско-турска война от 1877-1878 г. Край на войната слага подписаният на 3 март 1878 г. Санстефански мирен договор. 
Берлинският договор определя Княжество България като васално на Османската империя, а Южна България под името Източна Румелия, получава административна автономия, но остава под политическата и военната власт на султана. Това спъва стопанското развитие на страната и ограничава възможностите й в международните отношения.

България след Берлинския конгрес.Княжество България е официалното наименование на България от приемането на Търновската конституция през 1879 г. до обявяването на независимостта през 1908 г. В историческата литература „Княжество България“ най-често се използва, за да се разграничи северната българска държава от автономната област Източна Румелия. Според Берлинския договор столицата на васалното княжество е София. За княз е избран от Великото народно събрание през 1879 г. германският принц Александър I Батенберг, който е участвал като доброволец в Руско-турската освободителна война (1877-1878). Той управлява от 1879 до 1886 г., когато е извършен преврат срещу него от група военни. Те не управляват дълго, защото Стефан Стамболов извършва контрапреврат и връща княза на престола. Но руският император не одобрява това и Батенберг отново абдикира, но този път доброволно. Назначен е регентски съвет начело със Стефан Стамболов,който управлява до избирането на нов княз. Новият български владетел е Фердинанд Сакс Кобург Гота. Той е княз до 1908 г., когато той обявява Независимостта и става цар на Царство България.

Мирните споразумения задължават българското княжество да се съобразява с режима на капитулациите наложени от Великите сили на Османската империя, който налага преференциален внос на европейските промишлени стоки и обрича развитието на българското вътрешно производство. 
Затова след постигането на Съединението на Източна Румелия с Княжество България усилията на българския политически елит се насочват към обявяване на независимост. От Освобождението до независимостта на България, държавата е трибутарно княжество. /Трибутарно или Зависимо, де юре подчинено спрямо друга държава-суверен в международен аспект със задължение да плаща ежегоден васален данък-трибут/

В началото на ХХ век се установила благоприятна почва за решителни мерки за обявяване на независимостта на нашата държава. Великите сили имат по-наложителни дела за решаване - решението на Австро-Унгария да наруши Берлинският договор, анексирайки провинциите Босна и Херцеговина, поражда се спор за Мароко между Франция и Германия, а през лятото на 1908 г. е извършен младотурски реформистки преврат.

Църквата „Свети Четиридесет мъченици“ се намира в подножието на крепоста Царевец и е най-известния средновековен български паметник във Велико Търново. Построена е и е стенописана по времето на българския цар Иван Асен II в чест на голямата му победа в Битката при Клокотница на 9 март 1230 г. (денят на Свети 40 севастийски мъченици) над епирския деспот Теодор Комнин. През XIII-XIV век е главна църква на манастира „Великата лавра“.В годините на османското господство, вероятно до първата половина на XVIII в., църквата се запазва като християнска. С превръщането й в джамия стенописите, иконите и иконостасът са унищожени. През 1853 г. претърпява промени и самата постройка. В черквата се намират едни от най-значителните старобългарски епиграфски паметници - Омуртаговата, Асеновата и граничната колона от крепостта Родосто от времето на хан Крум. Надписът на Асеновата колона е посветен на голямата победа на българите от 1230 г. при Клокотница. Изписана е в 13 реда на български език: "В лето 6738 (1230) индикат III, аз Иван Асен в Христа бога верен цар и самодържец на българите, син на стария Асен, издигнах из основи и с живопис украсих докрай пречистата тази църква в името на светите четиридесет мъченици, с по-мощта на които в дванадесетата година от царуването си, в която година се изписваше този храм, излязох на бран в Романия и разбих гръцката войска, а самият кир Теодор Комнин взех в плен с всичките му боляри. И цялата му земя от Одрин до Драч, превзех, гръцка, още арбанашка и сръбска, а пък градовете, които се намираха около Цариград и самия този град владееха фръзите, но и те се покоряваха под ръката на моето царство, понеже нямаха друг цар освен мене и благодарение на мене прекарваха дните си, като бог заповяда, понеже без него нито дело, нито слово се извършва. Нему слава навеки. Амин."В църквата са погребани царете Калоян, Иван Асен II, Михаил Шишман, цариците Анна Мария и Ирина, Свети Сава Сръбски, както и много други членове на царското семейство и българската аристокрация.На 18 май 1888 г. в тази църква се състои сватбата на министър-председателя на България Стефан Стамболов с Поликсени Костаки Станчова от Свищов.На 22 септември 1908 г. в същата църква княз Фердинанд I обявява Независимостта на България. Църквата е обявена за народна старина (1927). Архитектурно-строителен паметник на културата с национално значение (1964) и художествен паметник на културата с национално значение (1979). ФОТО и текст:Уики

На фона на така очертаната международна обстановка на 22 септември 1908 г. в черквата "Св. 40 мъченици" в старата българска столица Велико Търново, със специален манифест /четете по-долу целият текст на Манифеста/ е  обявена Независимостта на България, а княз Фердинанд приема титлата цар на България. Отслужен е молебен за благоденствието на българската държава. Един акт, символизиращ продължението на Второто българско царство. 
След това министър-председателят Александър Малинов прочита отново манифеста на историческия хълм Царевец пред събралото се хилядно множество.
На следващия ден Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина.
На заплахите с война от страна на Османската империя България отговаря с военна мобилизация и същевременно декларира готовност за мирно уреждане. 
Тъй като Берлинският договор е двойно нарушен (от София и от Виена), а Великите сили не са готови за мащабна война, усилията се насочват към дипломатическо признаване на българската независимост.
С помощта на Русия е постигнато споразумение по възникналите тежки финансови проблеми. Руската империя не желае военен конфликт на Балканите, тъй като е граничат с нея и застава твърдо като посредник в преговорите. Подписани са Руско-турски протокол (1909), Българо-турски протокол (1909) и Руско-български протокол (1909). 
Според тях Русия опрощава на Турция военните й задължения, останали още от войната от 1877-1878 г., Турция се отказва от всякакви финансови претенции към България, България се задължава да изплати на Русия в срок от 75 г. 82 млн. франка. 
След нея и Великите сили признават независимостта на България през месец април 1909 г. С провъзгласяването на независимостта на България се издига международният авторитет на страната и тя се превръща в равноправна на другите европейски държави.
България става царство и пълноправен участник в международните отношения. Създадени са предпоставки за освобождаване на последните останали под османска власт български земи в Тракия и Македония. През 1911г. България променя Конституцията си и така вече има право да сключва договори и да води нормален външно-политически живот. Така се създава и Балкански съюз, който позволява на България след това да се бори за загубени територии.

На 10 септември 1998г. датата 22 става официален празник в България с решение на Народното събрание. Чак през 2007-ма година е открит паметник на Независимостта, издигнат по инициатива на Общонародно сдружение "Мати Болгария". За изработването му са използвани даренията на хиляди българи в периода от 2002 г. до 2007 г. Паметникът в София е дело на известния скулптор проф. Георги Чапкънов - Чапа и арх. Станислав Константинов. Представлява масивен гранитен блок с бронзов барелеф на панорамата от тържеството на Царевец по обявяване на Независимостта на България през 1908 г. и заключителната част от Манифеста на Фердинанд/снимката най-горе/. В подножието на гранитния блок е положен бронзов лавров венец, а под него са изписани заветните думи на българската национално -освободителна идеология: "Да живее свободна и независима България!"

В ден като 22 септември, ние си даваме сметка за това, че нашата национална идея е успявала тогава, когато политици и народ са били обединени около българщината, когато са намирали сили и воля да поставят българския въпрос на европейската дипломатическа маса категорично и обосновано, отстоявайки националния интерес. Величието на една държава не е в броя на поданиците й, нито в многобройните й сгради или пък в дългата й история. Величието на една държава е в нейната независимост и законност.

23 Сеп Зачатие на св. Иоан Предтеча и Кръстител Господен

Една от най-известните икони на Свети Иоан Кръстител - автор Андрей Рубльов

St. John the Baptist (St John the Precursor)

Предтечата (първоизвестител) Господен пръв беше изпратен от Бога, за да види и изяви Спасителя на света. Той е и първият евангелист сред евангелистите.Той пръв изявява на света и посочва Носителя на всички благи вести за човешкия род – Господа Иисуса Христа. Христос толкова възвеличава светия велик Йоан Кръстител, както никого измежду човеците.

“…този е, за когото е писано: “ето, Аз пращам пред лицето Ти Моя Ангел, който ще приготви Твоя път пред Тебе”. Истина ви казвам: между родените от жени не се е явил по-голям от Йоана Кръстителя…” /Матея, 11:10,11/

В дните на цар Ирод, който управлявал Юдея от 30 г. преди Рождество Христово, когато наближило зачатието на нашия Спасител, по славен и чудесен начин станало зачатието на свети Йоан Предтеча. Много майки зачеват деца, но малко са тези, чието зачатие се прославя и се празнува от светата Църква. Известни са само три майка, зачатията в утробите на които са станали предмет на удивление за целия свят. Това са: праведната Анна, света Елисавета и Пречистата Дева Мария. Праведната Анна, заченала света Богородица, Елисавета - Предтечата, а Дева Мария - Христа, нашия Спасител. Всички тези зачатия били възвестени от ангел и се извършили по благодатта Божия и при това не иначе, а чрез беседа между благовестителя и зачеващите, понеже Самият Бог искал и съгласието на зачеващите.  /Из “Слово на зачатие на честния и славен пророк, предтеча и кръстител Господен Йоан”, Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите ("Четьи-Минеи") на св. Димитрий Ростовски/

Св. Иоан Предтеча възпоменаваме няколко пъти в годината:на 7 януари - Събор на св. пророк Иоан Кръстител (Ивановден) - денят след Кръщение Господне (Богоявление) на 23 септември - Зачатие на св. Иоан Предтеча на 24 юни - Рождение на св. Иоан Кръстител (Еньовден) на 29 август - Отсичане главата на св. Иоан Кръстител (Строг пост) на 24 февруари - Първо и второ намиране честната глава на св. Иоан Кръстител. на 25 май - Трето намиране честната глава на св. Иоан Кръстител.

26 Сеп Успение (кончина) на св. апостол и евангелист Иоан Богослов.

“В началото бе Словото!”
Честното преставяне, успението, смърта на този апостол и евангелист Йоан Богослов се празнува на 26 септември. На тази дата е поместено и житието му. На 8 май се споменава честния прах, целебно изхождащ от гроба му. Освен Евенгелието и Откровението, св. Йоан е написал още три емблематични послания за християните по целия свят. 

Когато свети Йоан Богослов доживял стогодишна възраст, като много се потрудил за благовестието Христово, заедно със 7 свои ученици той отишъл в град Ефес и им заповядал да изкопаят кръстообразна могила, в която той се подготвил да умре, като легнал в нея, бидейки още жив (както се разказва в житието му). Християните, живеещи в град Ефес, след смъртта на апостола разкопали могилата му, но не намерили тялото на апостола. Като оплакали честната му кончина, те се върнали в града, а след това често идвали на гроба на апостола и възнасяли усърдни молитви към Бога, като призовавали за помощ и ходатайство пред Бога свети Йоан Богослов. При това всяка година в този месец и на този ден от гроба на апостола излизал много ситен прашец, който извършвал изцеления. Вярващите събирали този прашец и лекували различни недъзи и болести. Затова сред вярващите станало обичай на 8 май, както и на 26 септември да възхваляват свети Йоан Богослов.
 
Свети апостол и евангелист Йоан Богослов бил син на Зеведей и Саломия, дъщеря на Йосиф Обручник. При самото си призоваване свети Йоан бил наречен от Господа "Син на гърма", защото богословието му трябвало като гръм да се чуе по целия свят и да изпълни цялата земя. Но и той проявил към обичащия го Учител любов, по-голяма от любовта на останалите апостоли: понеже през време на доброволните страдания на Христа всички те, оставяйки своя Пастир, побягнали, а едничък той неотлъчно гледал всички мъчения Христови, състрадавайки Му сърдечно, плачейки и ридаейки заедно с Пречистата Дева Мария, Майката на Господа и не напуснал заедно с нея пострадалия за нас Син Божий до самия кръст и смъртта на Спасителя. За това при кръста той бил даден от Господа за син на Пречистата Дева Мария: висейки на кръста, Господ, "като видя майка Си и стоещия там ученик, когото обичаше, казва на майка Си: жено, ето син ти! После казва на ученика: ето майка ти! И от оня час ученикът я прибра при себе си" (Иоан 19:26-27). И той се отнасял към нея с всяко уважение, като към своя майка и й служел до честното и славното й успение. А в деня на нейното успение (кончина), когато носели честното и свято тяло на Божията Майка за погребение, свети Йоан вървял пред одъра й с блестящ като светлина царски скиптър, който свети архангел Гавриил донесъл на Пречистата Дева, възвестявайки й пренасянето й от земята на небето. След Успението на Пресвета Богородица свети Йоан се отправил заедно с ученика си Прохор в Мала Азия, където му се паднал жребий да проповядва Словото Божие.
 
Светият апостол извършил и много знамения и мълвата за чудесата му се разпространила навсякъде. В това време Римският император Домициан повдигнал голямо гонение срещу християните и свети Йоан бил наклеветен пред него. Като задържал светеца, областният управител на Мала Азия го изпратил вързан в Рим при кесаря, където заради изповядването на Христа светият апостол най-напред изтърпял удари, а после бил принуден да изпие чаша, пълна със смъртоносна отрова. Когато по словото Христово: "и ако изпият нещо смъртоносно, няма да им повреди" той не получил никаква вреда от нея, тогава бил хвърлен в котел с кипящо масло, но и оттам излязъл невредим. И народът викнал: "Велик е християнският Бог!". А кесарят, като не дръзвал повече да измъчва светия, го счел за безсмъртен и го осъдил на заточение на остров Патмос. Управителят на острова оковал апостола с две вериги и го пратил в затвора. Светецът спасил Мирон, синът на велможата от бяс, та затова после Мирон с жена си и с децата си се кръстили. А после и жената на управителя, и всички близки приели свето кръщение, заедно с всички с техни роби. Тук със силата на Иисуса Христа Йоан извършил много знамения и чудеса: изцерявал болни и прогонвал бесове, с една своя дума разрушил Аполоновия храм с всичките му идоли и кръстил мнозина, след като ги обърнал към вярата в Христа.
 
След време бил убит император Домициан. След него Римския престол заел Нерва, който бил добър човек; той освободил всички, изпратени на заточение. Освободен заедно с другите, свети Йоан намислил да се върне в Ефес, понеже вече бил обърнал към Христа едва ли не всички жители на Патмос. А християните, като узнали за това негово намерение, го умолявали да не ги напуска. Тъй като апостолът не искал да остава с тях, но желаел да се върне в Ефес, те го помолили да им остави за спомен поне Евангелието, което той написал там. Защото, като заповядал веднъж на всички пост, той взел със себе си своя ученик Прохор и като се отдалечил от града, се изкачил на висока планина, където прекарал три дни в молитва. А след третия ден загърмял силен гръм, блеснала мълния и планината се разклатила; Прохор от страх паднал на земята. Като се обърнал към него, свети Йоан го повдигнал, сложил го до дясната си ръка и рекъл:
 
- Запиши това, което ще чуеш от устата ми.
 
И като издигнал очите си към небето, отново се помолил, а след молитвата започнал да говори: "В начало беше Словото" - и нататък.
 
А ученикът внимателно записал всичко, което чул от устата му; така и било написано светото Евангелие, което апостолът, след като слезли от планината, наредил на Прохор отново да препише. И той се съгласил да остави преписа в Патмос за християните, съгласно тяхната молба, а първоначално написаното Евангелие задържал при себе си. На същия остров свети Йоан написал и книгата "Откровение".
 
Когато апостолът навършил повече от сто години, той излязъл от дома на Домн заедно със седем свои ученици и като стигнали до едно място, им наредил да седнат там. Вече наближавало утрото, той се отдалечил на разстояние един хвърлей камък и започнал да се моли. После, когато учениците му, съгласно неговата воля, му изкопали кръстообразен гроб, той заповядал на свети Прохор да отиде в Йерусалим и да остане там до кончината си. Като дал последни наставления на учениците си и като ги целунал, апостолът рекъл:
 
- Вземете земя, моята майка, и ме покрийте с нея.
 
Из “Жития на светиите”, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите ("Четьи-Минеи") на св. Димитрий Ростовски.

*Свети Иосиф Обручник бил от царски род, от дома Давидов и Соломонов, внук Мататов, правнук Елиезеров, син на Иаков по природа, а на Илия по закона за кръвното сродство. Защото дядо му Матат умрял, след като се родил баща му Иаков. А Мататовата жена, майката на Иаков, била взета за жена от Мелхий, от коляното на Натан, син Давидов, и му родила Илия. А Илия се оженил и умрял бездетен; след него Иаков, който бил негов брат от една майка, но не и от един баща, се оженил за жена му; защото законът предписвал: ако някой умре, без да има деца, нека брат му да се ожени за жена му и да възкреси потомството на брат си. Именно по този закон Иаков се оженил за братовата си жена и родил свети Иосиф Обручник, и Иосиф бил, както вече бе казано, син на двама: по природа на Иаков, а по закон на Илия. Ето защо свети Евангелист Лука, излагайки родословието на Христа, посочил Илия за баща на Иосиф, казвайки за Христа така: "беше, както мислеха, син Иосифов, Илиев, Мататов" (Лук. 3:23-24), посочвайки Илия вместо Иаков.